ОЧАКВАЙ

misloem ochakvai everart 
За балансираните очаквания. От онези, които ако ги рекламираха, щяха да са с грижа за природата и чувствата на хората, също така да са на страхотна цена и винаги можеха да бъдат споделени или консумирани заедно с еднакво добър вкус.

 Очаквайте скоро...
 Излизаш в петък вечер и очакваш да срещнеш някой вълнуващ човек. Не става.
 Отиваш на интервю за работа и очакваш мечтаната позиция. Предлагат я на друг.
 Очакваш да получиш предложение за брак, но получаваш само цветя.
 С една дума, ние си очакваме, а той керванът си върви. За жалост, невинаги с нас вътре. Опитваме се да определим всичко чрез очаквания. От чисто психологическа гледна точка е съвсем нормално мозъкът ни да създава определени образи, към които се стремим. Естествен механизъм срещу стреса, тъй като ако вече веднъж си „видял“ нещо, макар и само в собствените си очаквания, то става познато и факторът стрес намалява. Интересно е колко често чуваме как трябва да очакваме неочакваното или да бъдем отворени за новото, но реално колко от нас се замислят за истинските измерения на новите преживявания и психологическите филтри през които преминават, за да бъдат разпознати като нещо позитивно или негативно.
 Честно казано, не очаквах този абзац да звучи толкова научно. Очаквах да бъде по-забавен или най-малкото по-неангажиращ. Очаквах вече да сте се разсмяли до този етап на текста, макар че по-скоро ще се случи на по-късен етап. И да знаете, че вече го очаквам, а стресът при несбъднатите очаквания е изключително висок, така че ако не искате да бъдете моя личен стрес-фактор – усмихнете се J
 Сега, предполагам вече очаквате да премина към същината на темата. – нещо, което текущо ми е напълно неясно и непознато. Очаквам си неочакваното, защото си тренирам психиката за нови преживявания. Естествено, тук очаквам да се разсмеете, защото всъщност само си будувам и философствам. И все пак, очаквам да заговоря за очаквания...все някога.
 Очакваме внимание, отношение, действия и какво ли още не. Разбира се очакванията сами по себе си не са нещо лошо, но по-добрият вариант винаги са балансираните очаквания. От онези, които ако ги рекламираха, щяха да са с грижа за природата и чувствата на хората, също така да са на страхотна цена и винаги можеха да бъдат споделени или консумирани заедно с еднакво добър вкус. Честно казано, ако си изям аз цялата кутия сладолед май ми е по-вкусно, но това е друга тема.
 Та балансираните очаквания са тези, за които все пак правиш нещо да се случат и даже (понякога) ги заявяваш. Замисляли ли сте се колко ли неща не сте получили, защото сте се страхували, срамували или бог знае какво да поискате? По-добре недейте, ако не планирате да си структурирате едни балансирания очаквания, сиреч намерения как да получи вече изпуснатото. А ако решите да поемете по този път,  идват две от най-страшните неща за всеки живот – сравнението и връщането в миналото. Ако имаше как, бих бягала като дявол от тамян (защото дяволът е отговорен за всички грехове ever, но една суха тревичка го прогонва) от тези две посетителки на съзнанието ми.
 Интересно е как всяко ново нещо се приема чрез сравнение със старото. Напълно ми е ясен психологическият механизъм, но отвъд него – не е ли редно сме готови за абсолюно нови възприятия. Например, всяко модно списание ще се опита да ви убеди, че оранжевото, тюркоазеното или бялото са новото черно. Иначе казано за универсалния цвят, с които няма да сгрешите. Извинявам се, но такъв цвят няма. Може да сгрешим и с черното, и без него. Цветът не е определящ и това не е слоган на нова антирасистка кампания, не че няма нужда от такава. Просто пример за всички фрази, които ни заобикалят и запълват съзнанието, а са изпразнени от смисъл. Някак си тези любезните са наложителни, но от кога в личния си свят трябва да бъдем клишета и да искаме новата ни любов да е като Петър от шести клас, който винаги ни носеше шоколад или поне се опитваше да се държи на ниво, за разлика от останалите шестокласници ;)  
 Идеята е, че Петър от шести клас го няма. Няма те и теб. Защо те няма теб ли? Защото, ако има нещо болезнено вярно в размишленията на Алиса или психопатичния Луис Карол – то е, че няма смисъл да се връщаш във вчера, защото тогава си бил друг човек. А вчера си е било време с различни очаквания. Минало свършено. Винаги. Не им вярвайте на филолозите, че можело да се използва и несръшено време, вчера си е основен маркер за това, което е било. А и също за това, което повече няма бъде. Поне не така и не по този начин, няма да го има този поглед и няма да те има точно същия теб. Разбира се, това не изключва фактът, че днес може да бъде изпъленно с реализирани очаквания и вчера да си е просто минало.
 Така че вчера го остави и това, че оранжевото е новото черно въобще не го мисли. Няма ново черно. Черното си е черно – класика или скука. Ти решаваш какво очакваш. Днес едното, утре може и другото. Но да решиш за вчера – не става. Да очакваш за вчера - #НямаСмисъл.

0 коментара: