THE NIGHT IS DARK AND FULL OF TERROR*

*Рефрен от Game of Thrones
В една от последните песни, забила се навъобразимо надълбоко в съзнанието ми се пее, че през нощта казваме нещата, които нямаме смелост да изречем на сутринта. Ами, така си е. Тъмно е, късно, денят е към края си – можем да бъдем такива, каквито ни се иска. Няма нужда от перфектен грим, за да изглежда кожата сияйна, нито някой ще забележи, че токът на обувката ти е сребрист, а на колана ти има малко златисто.

Тъмно е. Обикновено е по-уютно, защото нощта сякаш спуска една невидима стена между теб и ясното ти съзнание или просто решаваш, че тези вечер всичко ти е простено. Вероятно поради липсата на български вариант на Вегас, сред „любимите” ми често чувани фрази е: Каквото се случи тази вечер, си остава в нея. Не че има лошо в една такава уговорка, обаче всички хора, от които съм я чувала после многократно са ми говорили за „станалото“ в онази вечер. Нали си оставаше в нея и нямаше нужда да бъде назовавана. Можеше просто да си бъде като нощта на Волдемор – онази-нощ-която-не-бива-да-се-назовава. Dirty little secret. Всички имаме такива, няма смисъл да крием, но и не е нужно да ги споделяме. Проблемът идва, когато започнем да съдим другите, че са точно такива, каквито сме ние наистина и това никак не ни харесва. Тъжно нещо е иронията. И като всяко тъжно нещо е малко смешно – как слагаме себе си в един стъклен похлупак на оправдани решения и премислени действия, а когато някой от обкръжението реши да направи нещо подобно с живота си, да пази бог, го обвиняваме в егоцентризъм.
Това обаче е една твърде дълбока тема за текущото ми вечерно състояние. Замислих се, седейки с температура, лекуваща се с колдрекс (извинявам се за пордуктовото позициониране) и чай с уиски, колко ли пъти съм намирала смелостта да бъда себе си в някоя тъмна вечер. (пълна с терор, за всички GoT фенове). Е, не са малко, но ако искате признайте си, вашите надали се броят на едната ви ръка. Не че това има значение, защото аз може и да си живея под своя стъклен похлупак, но нямам намерение да вдигам вашите. Опитвам се да приемам поведението на хората, макар че не успявам много често. Може би започва някаква странна реакция в организма ми, а може би това е моето творческо провидение. Сън в лятна нощ. Не съм го чела и дори не съм го гледала, но доколкото познавам Шекспир поне трима души са умрели до края на второ действие, иначе си е пълна скука. Почти като серия на Game of Thrones без някой да убие друг. Пълна загуба на време. Неслучайно избрах за заглавие този призрачен рефрен, за тъмната ноща и терорът, който тегне вечер. И не, няма нужда да я чакаме като зимата, която идва, защото всеки ден се превръща в нощ, като изключим белите нощи, които можем да приемем за албиноси в метерологичен аспект. Определено нещо се случва в главата ми, след като правя такива сравнения.
И все пак, да се върнем на нощната страна на живота, приятелите, гаджето, съпруга и съседите ви. Това като да видиш случайно строгия си шеф да се напива като всеки редови гражданин с шотове текила в петък вечер в някой опушен бар, в който иначе е забранено да се пуши. Еквивалентът на това, когато си в 4-ти клас да видиш госпожата (да, искам да я нарека така) по български да пазарува в магазина или още по-вълнуващо да разходжа кучето си по анцунг. Събития, които преобръщат живота ти.
Като всички кофти решения, които взимаш натъмно или без да казваш на никой. Няма да те съдя, защото се надявам и ти да не ме съдиш, но всеки се прикрива в потайностите на нощта, за да направи онова, което през деня е скандално. Не че вечерта го прави по-малко скандално, но тъмнината носи свобода и вероятно по-малко мислене. В моя случай, повече мислене, но по-малко трезво мислене, но ме разбирайте погрешно – не пия всяка вечер. Но съгласете се, ако нямате грандиозни планове за вечерта, разказвате на поне двама души какво ви се е случило днес, после започвате да мислите как е било по-разумно да реагирате в тази или онази случка, след това обмисляте какво да направите при следваща такава ситуация. А в случай, че денят ви е бил крайно ненаситен със събития, идва любимият ми момент. Връщаш лентата назад в един определен момент, ако си в кофти фаза, в която се сещаш за всички тъпи неща, които си правил...обикновено вечер, но не само. И обикновено съжаляваме за всички неща, които сме можели да кажем онази вечер, в която всичко си е било за тогава, но не сме.
Или обмисляме всички неща, които сме можели да кажем на следващата сутринт, но не сме. Защо тогава изобщо говорим за това? Нека се насладим на новата вечер с нейната тъмнина и приятен пролетен ветрец в косите, в която всичко изглежда прекрасно на фона на магическо улично осветление и очите на някой срещу вас бляскат като в предвидима холивудска продукция. И понякога да съжаляваме на сутринта, защото сме можели да си останем къщи. Или пък да оплакваме съдбата си, загледани във нюзфийда във фейсбук и да гледаме как всички хора са щастливи или всички брандове, които сме лайкнали ни пожелават лека нощ чрез всевъзможни породи кученца и котенца. И понякога да съжаляваме на сутринта, защото е можело да излезнем.
Хубавото на тъмните вечери е, че и те все някога свършват и всичко, което се е случило си остава обикновено между нас и още 1-2 души, в най-добрия случай. След това историята започва нов живот, съвсем различен от реалността или пък е толкова „скандална за сутринта“, че никога повече не говорим за нея. Разменяме си странни погледи, когато някой спомене нощта на Волдемор (онази-която-не-бива-да-се-споменава) и си репетираме наум извинението, което сме измислили още преди въпростната нощ да е изтекла.
Така ли искаме да мине животът ни? Надали. Няма да чета проповеди, че всеки от нас ще трябва да признае всичките си прегрешения и да намери спасение в Иисус. Ако искахте спасение, досега щяхте да сте го намерили. Аз също. Но нека направим едно нещо, да бъдем абсолютно, безвъзвратно и напълно честни със себе си. Искаш нощта да си остане само спомен – признай. Не искаш нощта да си остане само спомен – признай. Не знаеш какво искаш – признай и го намери. Поне пред себе си. Вдигни сам стъкления си похлупак и се огледай сутрин и вечер, би трябвало да виждаш един и същи човек. И да бъдеш честен с него, винаги и във всеки един момент.
Не че няма чар в това да пишеш смс-и в три през нощта, но после не се чуди защо някой те пита Why you only call me when you’re high? Или пък си си останал вкъщи и после съжаляваш, защото може би любовта на живота ти е била на онова парти, а си го изпуснал. Е, чак пък толкова, няма нужда. Или още съжаляваш за онзи път, в онази тъмна нощ, в която каза „Не стой при мен“, а всъщност искаше точно това, нали? Е, малко е късно. Или намираш сили в разпиляната си душа да кажеш: Хей, помниш ли онзи път, когато..., или забравяш. За жалост почти ти гарантирам, че човекът отсреща помни „онази вечер“, но няма да си признае, защото на сутринта е друго. А след два месеца още по-друго. Абе, всъщност си е същото и той постоянно си мисли за това, но ти да не си помислиш нещо такова и се презастрахова с празни думи, но нали the night is dark and full of terror, най-вече като дойде сутринта.
илюстрация: Албина Копаранова

0 коментара: