TILT. НЯМА БЕЗИЗХОДНО ПОЛОЖЕНИЕ.

Писателят винаги има химикал – така казват хората. Е, аз не съм съвсем писател и невинаги имам химикал, но винаги имам телефон, на който си записвам думички. Най-често една, единствена дума, която съм сигурна, че ако прочета по-късно ще ме отведе към същия мислов поток. Няма нужда да ви казвам, че мисловите ми потоци са силно хаотични и много рядко мога да „хвана“ абсолютно същия.

Някои от тях си летят към миналото, други си мечтаят за бъдещето. Има едни забързани, които най-често са във вихъра на притеснението и са автори на най-лошите възможни сценарий, които очудващо за мен включват мини драми като скъсване на чорпогащник до огромни драми като язовирът Антон Ивановци да залее Пловдив. Имам и едни такива мислови потоци за това как трябва да нямам гореспоменатите притеснения, но обикновено тези мои лични мисли се завихрят като кълбовидна мълния (надали е съвпадение, че това е най-големият ми страх от природните стихии) и тази мълния не само, че замъглява съзнанието ми, а толкова ги слива, че някак си позитивните и негативните вместо да си текат всеки в собствения си поток си се смесват и няма нищо черно-бяло – иска ми се да кажа, че всичко е сиво, защото има логика – но всичко е толкова цветно и толкова ярко, че няма да ви лъжа.
Разбира се, има ги и сивите моменти, не са 18% сиво (най-добрия за мен роман в българската литература), а са от онова 100% сивото, някак си меко и пастелно, като смесването на гъста акрилна боя от бяло и черно. Ти бъркаш с четката и в началото и бялото, и черното искат да останат себе си, искат и частици от тях остават, но постепенно се вливат едно в друго и стават сиви. Казват, че сивото е скучен цвят, но аз не съм съгласна. Не е тъжен, нито скучен, нито весел, нито никакъв. Това, което е сивото е отражението в човекът, който го гледа.
Та когато моите мислови потоци станат сиви винаги ми се явява една дума в съзнанието – тилт. Безизходно положение, макар че дълбоко в себе си знам, че няма безизходно положение. Винаги има изход, просто не винаги на нас ни отърва той да е такъв. Това не му пречи да съществува обаче. Може би заради тази сивота или заради това, че се занимавам с милион неща едновременно, главата ми е пълен хаос, мисловните ми потоци въобще не знаят на къде да поемат, какъв цвят да си изберат, не са сигурни дали са бистри като ручей или са мътни като блата.
Признавам си, опитвам се да ги укротя, опитвам се да намеря изход, правя си to-do листове, за да ги стимулирам да вървят по точките в тях. Уви, не се получава толкова лесно. Като стана дума за to-do листове, няма смисъл да обяснявам за десетките лепящи бележки, които се намират на бюрото, лаптопа, телефона и декстопа ми. Те са една мъничка вселена, която има потенциал да се разсрастне, разбира се. 
И все пак, винаги когато започвам да правя планове от типа на днес трябва да направя това и това, се сещам за един стар тефтер, който открих в къщата на дядо ми, при медалите на баща му от войната. Със сигурност сте виждали такива, но гръмкото им заглави Дела и Резултати е доста по-мотивиращо от усмихнатите личица по лепящите листчета или стрелкичките, които нахално те карат да гледаш посочващото.
За жалост, в тилта има дела, но няма много резултати, т.е. и да има ти не ги виждаш, тъпчеш си на едно място и не знаеш как да се измъкнеш. Признавам си, в повечето случай се усещам, че има как да се измъкна, но има един особен комфорт на това положение, който е труден за оставяне. Реалността за сметка на това, не те оставя да се наслаждаваш много на този комфорт.
Ако не беше вярно, всеки уикенд щях да съм по пижама 100% от времето и да съм изгледала всички филмови заглавия, които съм си набелязала (може би е време да си направя едни филмови дела и резултати,а?) и да съм изчела всички книги, които съм започнала.
Само че си мисля, че както думите ме намират сами, така ме намират и филмите, историите и книгите. Има си причина да не ги дочитам на момента, не съм готова, знам го. Когато съм готова обаче, просто усещам, че е време за нов цветен мислов поток, а какво друго може да внесе малко свежест и цвят в живота ни, освен изкуството?

0 коментара: